25.05.2020   @АромаТина

24 май е. Всяка година около тази дата ароматните розови поля около малкия средногорски град Стрелча притеглят неудържимо сърцето ми. Не устоявам и потеглям. Откъсвам се с огромно нетърпение от житейския поток на града и отивам, понякога за ден, понякога за два.

Обикновено рано призори, изненадвайки първите лъчи на слънцето, пристъпваме с грейнали лица сред уханните редове. Смесват се и се редуват какви ли не чувства – на възторг, благоговение, смирение, възхита, очарование… Магията се случва всеки път – от аромата ли, от чистия въздух ли, от потайностите на утринта ли, не знам, но попадам сякаш в паралелен свят на красота и розова омая, покой и безвремие. Всеки откъснат цвят ме води все по-навътре и все по-далеч. А нагрее ли слънцето, ароматът на безбрежното розово море ме потапя в радостна еуфория… винаги.

Очаквах и този път да е така. Потеглихме, знаейки, че са настъпили някакви промени, че има недоволство, че някои хора са се отказали от розовия поминък. Наближихме Стрелча и намалих скоростта. Отляво и отдясно на пътя очите ни потънаха в наситено розовото на необрани цветове. А беше вече почти десет часа сутринта – време, в което розите трябва да са събрани и колите, натоварени с цвят, да напускат полето. Не се мяркаше жива душа.

Фотография: Албена Люцканова

Навлязохме сред насажденията, в посока към розовата нива, където помагаме всяка година. Накъдето и да погледнеш, все същото – едно безбрежно и самотно розово море от натежали храсти, запустели и обрасли с високи треви редове. Сърцето ми се сви. Нагазих бурените и тръгнах сред редовете. Познатият любим аромат този път ми донесе тъга. Откъснах розичка и от храста се посипаха като сълзи листенцата на отдавна увехналите цветове. Розите са си рози, ще кажете. Грижа не са видели, но животът напира и те цъфтят и раздават с пълна сила омайния си аромат, нехайни за човешките неволи.

Фотография: Албена Люцканова

А пък те не са една и две. Разпитах и научих, че много неща са се променили – цените на розовия цвят са паднали, има свръхпроизводство и много непродадено масло, хората не са платени за предадения още миналата година розов цвят, все по-трудно и все по-неизгодно става да се грижат за розовите си насаждения и да събират и предават розовия цвят, защото не печелят от това и понасят само загуби, и още, и още…

Цяла плетеница от причини, сложно омотани в стегнат възел, от който ти се стяга и сърцето. Наистина трябва да е много тежко, щом собственици на розови насаждения изкоренявали розите си с багер, някъде в Карловско. Не ми се пише за икономическите причини или за необходимите държавни субсидии, исках да споделя личното.

Фотография: Албена Люцканова

И така, набрахме си малко розов цвят, после и билки, разходихме се и поснимахме из чудните скали на Скумкале и късно следобед потеглихме наобратно към София. Колата ухаеше невъобразимо приятно от торбите с рози и в главата ми се въртяха най-различни идеи какво ще направя и тази година с тях. Отнесох с мен малко от самотните рози на Стрелча, но… розите са си рози. Реших да ги претворя в радост. Ароматът им ще ме опива дни наред докато се сушат из цялата къща, а после ще влязат и в уханните ми масажни масла и кремове.

Фотография: личен архив